Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.04.2014 00:06 - Поради что да не се срамим да се наречем българи?
Автор: gslavova Категория: Политика   
Прочетен: 849 Коментари: 0 Гласове:
0



http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3913994
Умираме, а не се раждаме. Без война, в сувереннтата си държава, на наша територия, с нашият език и нашата култура.

Или умира едно поколение изградило толкова много през живота си, а след него идва в средната си възраст поколението на прехода, поколение на емигриралите в чужбина или на неродилите децата си, самотни, несемейни българи на средна възраст. И в България изведнъж  се усеща, че децата ги няма. Изчезнаха някъде. Имаше десетки години, когато можеше да вървиш по улицата и да не видиш жена с количка, а най-често срещаните реплики във връзките на уж интелигентните български мъже към партнжорките им бяха "Не съм готов за деца/да се обвържа", "Трябва да направиш аборт" или подобни. И българските деца станаха малко, десетки класни стаи по провинциалните градове и селата затвориха вратите си, детските градини запустяха, а в селата започнаха рядко да се чуват детски гласчета.

А в училищата постепенно престанаха да идват млади учители. Сега учителите на възраст под 30 години са 2%. И след няколко години Българските училища ще останат и без учители. Знанието ще изтлее така, както изтляват запазените детски дрешки в къщите на редица български семейства. И как стигнахме до тук?

На 24 години за пръв път влязох като учителка в една класна стая. Бях студентка, но трябваше да почна работа. От родният ми град можеха да ми отпуснат стипендия срещу която да се издържам, а после да се върна в малкият градец поне 5 години да учителствувам.

Не ми отпуснаха стипендия обаче. Нямали нужда от кадри като мен. И така никога не стъпих в учебните стаи на родният си град. А почнах работа в "големият град", градът на "невъзможното уреждане" на работа пак като учителка, Още докато бях студентка.

На снимките оттогава не се различавам от учениците си. Беше много вдъхновяващо време. Вечер учех и за последните си изпити  в университета, проверявах и контролни, разработвах уроци. Със свои пари ходех да преснимам допълнителни материали за учениците си, разработвах уроци с компютър и изобщо доста работи, които не се искаха от мен, но учениците ми ги харесваха и аз го правех за тях. След години по летищата на Европа се срещахме с тези първи мои ученици и чувах страхотното "госпожице" извикано през залата за изчакване на полети и хората около мен, които не знаеха, че съм била учителка се чудеха какви са тези хора, за които ме назоваваха така странно.

Но това време на вдъховение не трая много. След 3-4 години на ентусиазъм от моя и на учениците ми страна започнаха да ме привикват при "езикови колегии", по коридори, на методически съвети и да ми се правят бележки. Не съм се вмествала в реда. Използвала съм компютри, искала съм да ползвам ксерокси и принтери. Това не било прието. Започнаха сплетни, административно пренареждаха класовете ми, за да не преподавам 2 поредни години на клас, който ме е харесал. Обясняваха ми, че тези "порицания" се правят, за да "свикна с рутината" и че "с времето ще се научиш да се примиряваш". Не се примирих. Просто напуснах държавното училище и никога повече не влязох в класна стая на държавно училище.

От тогава видях много неща, учих в престижни световни университети и центрове, научих се, че ако искаш да си преподавател трябва да си една идея напред и в методиката, и в технологиите, и в психологията. Никога не се отказах от преподаването - то май е в кръвта ми, в родовата ми памет и просто не мога без него. Но вече в частни центрове, университети, в чужбина, пред различни и разноезикови аудитории, през интернет или с конферентни връзки. Независимо дали влизам в урока виртуално, с апломба на мениджърският си опит, или показвам само как години наред съм преподавала чужд език, всички ученици за мен са еднакво ценни. И учителстването пак е магия, пак ме вдъхновява, а учениците ми сега са най-различни - от поколения преди мен до близки на поколението на детето ми, но всички ги обичам и им се радвам еднакво, като разбера, че съм им полезна. И не ми се налага да бягам от ред, място, учебно заведение, за да бъда себе си. Просто съм себе си и съм до учениците си където и да са по света.

И когато преди дни получих по пощата си поканата да се включа в движението за новото поколение учители ми стана тъжно. Живота ми премина на лента пред мен. Празните, без деца класни стаи на родният ми град, в който никога не влязох да преподавам. Опустелите, с обковани с шпертплат прозорци на запустелите стаи на училището, което напуснах, защото съм излизала извън реда и канона. Тези стаи ми се появиха като духове. Тъмни, самотни и без деца. И се запитах - в тези места ли ме приканват да отида? Там където вече и учениците ги няма? Или в подобни места? Къде, къде го искат да става това "модерно училище"? Защо сега, защо мен? И за себе си си дадох отговор ...

... Моето място е там, където са учениците ми. Където аз преподавам, но и хората срещу мен ме учат на поколението, културата и възгледите си. Където се учим взаимно на уважение и създаваме общности много по-силни от всички правила и мнения. Не в измислени, поизметени, но мизерни като правила и бит места. Не в места, където фалшиво някой прави нещо насила. Където има деца, ученици, свобода - там ще се намерят учители. Други ще се борят както аз съм се борила. Докато преподаването стане кауза, удовлетворение, признание.Само да не се налагат ограничения, времеви рамки и технологични ограничения на хората, които са се обрекли да са преподаватели. Който налага рамки ще загуби истинските хора с призвание.

А България ще я бъде, когато се върне духът на съзиданието, тогава вече българските мъже ще се осмеляват да правят и гледат деца, ще се разминаваме по улиците с малчугани, ще има светли училищни стаи и път напред.

Само без фалшиви рамки, само без ограничения на духа ... Дотогава по-скоро ще се срамим да се наречем българи, И ще чезнем. Дойде ли момента на промяната?



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gslavova
Категория: Бизнес
Прочетен: 166145
Постинги: 102
Коментари: 108
Гласове: 149
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930