Затова „страстите“ от Страстната седмица просто ги превеждам като „мъки“. И са мъки български.

На 3 април 1860 година  млади, предприемчиви,  незадомени в Цариград български мъже, получили увереност от търговските си печалби и състоянията, натрупани в условията на политическа дискриминация усещат увереност да си поискат правата. Или да започнат да си искат едно по едно права на суверенни и независими граждани. Т.е един вид „демократи“, ако използваме днешният език. Е. преди Тончо Жечев да ги възкреси в емблематичната си книга, която почти прилича на заглавието тук, имената им постепенно се бяха забравили. Помнеше се само екзарх Стефан, защото … е бил първият екзарх. „Не щем екзарх – искаме Караджата“ – каза 15 години по-късно Ботев. Ама за да „не ще“ екзарх, екзархът все пак трябваше да се появи. И Великден на 1860 го направи. Отречен, забравен и неясен, този Великден все пак очерта една история, която се развива до ден днешен.

Първият терористичен акт в света става на Великден, 16 април 1925 година: „Адската машина е сглобена през март 1925 г. от Петър Абаджиев - ръководител на терористичния отдел на ЦК на БКП. Според съучастника му Петър Загорски, клисар на катедралата "Св. Неделя", бомбата е представлявала пакет с размери 60х50х40 см. Теглото й е било 50 кг, а от нея стърчали 5 фитила. Взривът е поставен на тавана до централния купол. Не стига това, ами бутилка със сярна киселина, сложена до него, е имала за цел да задуши евентуалните оцелели след експлозията."

Обвиняват правителството на Цанков, че след кървавия атентат предприема серия от репресии. Същите тези обвинители обаче пропускат да споменат, че цяла Европа е потресена от терористичния акт и действията на българската власт не се оспорват, поне докато не излизат на яве данните за масови убийства без съд и присъда. Веднага след атентата обаче европейските правителства застават зад действията на държавата и една от причините за това е, че много скоро след чудовищното престъпление, на пълномощните министри на Великобритания, Франция и Италия е предоставена конфискувана наскоро комунистическа кореспонденция. Благодарение на нея става ясно, че зад неуспешния атентат срещу царя, последвалото убийство на ген. Георгиев и взрива на катедралата "Св. Неделя" стои Коминтерна.“ (по в. “Зора” от 17 април 1925). Явно не е имало после умилителни движения от типа „Аз съм Шарли“, или маратони, сладкиши и протести с плакати „Не на тероризма“. След Българският Великден на 1925 година е имало засилени полицейски присъствия и погребения и панахиди на цели семейства. Светът не е бил толкова сладникав и детински нелеп. Чакала го е и още една световна война. Но мъката е почнала от България.

През 1990 се случи първият „свободен“ Великден, след десетилетия на руски имперски – пардон „съветски комунистически“ упражнения да се заличи религията, морала, традициите и устоите, които православието и другите вероизповедания са крепели във всички страни. Народа нахлу с ентусиазма на „нова мода“ по църквите, почнаха да се палят свещи, разнасят икони, Синода чак се изпокара за свещоливницата, че и разкол и анатеми си спретнаха, защото от модата на религията печалбите бяха станали значими. Парадоксите, мутренските „индулгенции“ да се строят храмове по повод и без повод, тълпите зяпачи и веселбата да обикалят църквата младежи на шумни, леко пияни компании се разположи в българското съзнание от 1990 насам и … чак последните години започна да се уталожва и изчиства откъм шоуто, модата и недомисленото подражаване.

В началото на 21 век Българският Великден се поразви доста повече от едно религиозно мероприятие. Пак се политизира:

„Кабинетът ще проведе първото си заседание извън "Дондуков" 1 заради второто издание на "Българският Великден", съобщиха организаторите на инициативата. Извънредното заседание ще бъде на 17 април в зала 3 на НДК. На него ще присъстват няколко десетки великденци, останалите ще могат да го гледат по Интернет.

1187 души ще участват в "Българският Великден 2". Едва 96 от тях ще са от чужбина. Дискусиите по 30-те теми от преговорите с ЕС ще текат едновременно в 13 града на 16 и 17 април. Премиерът Костов ще гостува на 16-и на сбирките в Русе, В. Търново, Габрово и Плевен. По всяка вероятност той ще открие и мотокрос в Севлиево.

Премиерската дъщеря Яна отново ще участва в срещата, както и миналата година. Принц Кирил не се е регистрирал.

Царят не бил канен на "Великдена". "Каним хора, които искат да свършат работа. Тези, които се занимават с думи, да останат в света на политиката", каза бившият пресдиректор на МС Михаил Михайлов, представен от наследничката си Албена Ивайлова като "съучастник" в инициативата.“ - писа през 2001 година вестник „Сега“. Помните ли го пък този „Великден“? Или вече достатъчно беше опсуван и одуман по медии, форуми и обикновени клюкарници.

Та Костов тогава плащаше на някои от участниците самолетните билети да дойдат до България. И им раздаде по едно издание на „Българският Великден или страстите  български“ на Тончо Жечев. Беше зарибяващо. Но не осигури на Костов преизбиране за нов мандат. Напротив – непоканените Симеон и нерегистрираният принц Кирил се появиха на мястото на Костов, и инициативата „Българският Великден“ роди такива политически корифеи като Любка Качакова, Каролев, Милен Велчев, Николай Василев, София Касидова, Спас Русев. Позабравихте ли ги? Е, някой от тях после се возеха по Монако на яхти, платени от наркотърговеца Доктора или делкаха такива икономически красоти като Булгартабак и БТК. Но общо взето станаха политици известни. Така де, и те великденци някак се пишеха. Сигурно много са препрочитали книгата на Тончо Жечев – да не вярваш!

Към 2003 година около Българският Великден се бяха завъдили страстите на разделението – имаше опити за разцепване, делене, роене на регистрирани дружества, сдружения, фондации, сайтове в интернет … обичайните български развития. Известно време идеята се самоиздържаше, изоставена вече от политиците които си бяха „изтъкали платното и ритнали кросното“. Имаше около 2 години препирни и напрежения, караници по събиранията на „великденците“ и помирение на литургията, която редовно се посещаваше от тях след заседанията на Великден-а. Докато един от желаещите за власт над „Великден“ се самоуби, с краден пистолет, с руска регистрация. И сагата „Движение Великден“ приключи. Без видим резултат и полза за България. Онова от Цариград преди 140 години не се повтори.

Или може да се повтори?

Докато посещавах доста неосъзнато сбирките на „забравеното от политиците“ движение през 2003 и последваща година мислех колко неща може да се направят. Ама нищо от тези неща не се направи – само приказките останаха. А вместо това постепенно започнах да изтривам и заличавам това си „обществено проявление“  от автобиографията си.

И сега съм се загледала в определението на Тончо Жечев – „страстите български“. Дали моят частен случай не е някаква обобщена визия на страстите или мъките български?

През 2011 можех да посещавам вече великденските литургии като показвам служебната си карта по местата, завардени от плътни полицейски кордони, така че да се спре народната любов към официалните лица,. Тогава избягах от тази чест. Отидох както винаги в малката ни квартална църква с детето си, там, където никой не знаеше за служебната ми карта и силата и полицейски кордони да отваря. Защото Великден не е повод за парадиране, а за празник. И бях права, защото на другата година вече нямах всемогъщата служебна карта, ама в кварталната църква пак се поздравявах с хората с радост „Христос Воскресе“ без да ме питат за статиите по вестниците с моето име, или за това минало ли е делото, дала ли съм показания и подобни обществени любопитни теми с житието битието ми на бивш носител на „силна карта“. Защото на Великден възкръсва Спасителя, а не е повод за модни ревюта на политици и жените им, клюкарници и светски интриги. А и България има нужда от новият си Великден. Но дали иде този истински, български Великден?

Постепенно българите около мен започнаха да изчезват – зад граница. Нямаше работа за тях. Нямаше нужда от знанията им за България. Дойде ден да си тръгна и аз от страната България.

И пак празнувам Великден. С козунаците, писаните яйца, църковното суетене, причастието, благодатният огън. Поздравяваме се с другите като мен с „Христос Воскресе“ и просто сме християни, православни, различни националности, обединени от религията си. Необременени с нечии политики, посягания с цел изгода на значението на празника, без мръсотията на официалните присъствия на този и онзи преходен субект, и с детски усмивки, гласчета, спокойният глас на свещеника, който като ни причестява пита освен за името и за това каква народност сме. И пишем всички за здраве имената на семействата и децата си, които сме оставили далеч от нас, но четат в храма имената на скъпи хора от няколко националности, обединени от вярата си. Братство без политика, интриги и напрежения. Братство по вяра.

 Не трябва ли във вярата да се търси новият Български Великден? Не са ли мъките български тежки, заради изгубената вяра? По света има стотици хиляди българи, които в различни часове се поздравяват „Христос Воскресе“, но духът им още не е влязъл в България. Защо, какво го спира? Къде е Българският Великден? И след Страстната седмица, кога ще настъпи Светлата седмица за България? Която не може да дойде обаче, без да се случи Българският Великден. Истинският. Като онзи от 1860.