Честит празник, честит най-български празник!

Днес беше един странен ден. Не като празника от моето детство. Или поне не по-голямата част от него.

Не и като празника на родителите ми на този ден, на бабите и дядовците ми на този ден, не и като пряазника на дедите ми още през XII век. 

Днес като в моето детство сутринта облякох сина си в новите му дрехи, подадох му в ръцете божурите за учителите му и тръгнахме към училище.

Но вместо цветните арки с портрети на братята Кирил и Методий, детската глъч и песните и стиховете за празника в училище, както го помня от моето детство, синът ми и учители и ученици се събрахме на двора, защото училището вече бе затворено за подготовка на изборите. За избора кои полуграмотници с български паспорт ще пращаме в Брюксел на заплата десетки пъти по-голяма от тази на среден българин, за да се моткат и харчат едни пари за едно нищо през следващите години.

Но независимо че нямаше толкова много цветя и портрети на братята от Солун, децата ни пак бяха весели както ние сме били, пееха химна на българските букви и с любов даряваха учителите си с пролетните български божури, синчец, макове и холандски рози и гербери.

И после подобно на празника от детството ми, пред националната библиотека деца, църковен хор, и армейска музика свиреха свещените за всеки българин химни на празника и молитва за благополучие на народа ни. Но различно от детството ми на празника в речите си политици и днешни творци говореха с грешки за историята ни и завършваха речите си с призив да се гласува на изборите на другия ден. Не да върви народа възродени към науката, а да ходел към урните и да избира едни полуграмотници с български паспорт, които следващите години ще получават десетки пъти по-голяма заплата от тази на среден българин, за да се моткат и харчат едни пари за едно нищо в Брюксел.

Подобно на детството ми на хубавия празник заведох сина и семейството си на тържествен празничен обяд. Различно от детството ми плавно и деликатно ни тръсна едно силно балканско земетресение.

Прилично на детството ми се поздравих с приятели за празника - приятели в Македония, Русия, Сърбия и по България, разбира се. Различно от детството ми, всички приятели в чужбина отвърнаха на поздрава ми с поздрав, но в България българи ме попитаха "Какъв празник е днес"?

Различно от детството ми веднага след земетресението "новината" за свещеният празник "потъна" в електронните медии и до 14.00 часа вече беше "паднала". Т.е. хилядолетната ни  България, страната на духа, божествените славянски гласове, земята на непобедимите воини и красивите шевици и песни ЗАБРАВИ за своя празник на духа. Занимавахме се със земетресения и избори.

Върви, народе  възродени, върви де! И славата си ти забрави ... НАРОДЕ !!!!